Курсова работа по Социална теория на масовата комуникация: Герасим Ганчев

Софийски университет

„Св. Климент Охридски“

Факултет по журналистика и масова комуникация

КУРСОВА РАБОТА

Дисциплина: Социална теория на масовата комуникация

Тема: Какво означава да си преподавател: Личен разказ на един учител

Изготвил: Герасим Ангелов Ганчев

II курс, бакалавър Журналистика – редовно, фак. № 18252

Научен ръководител: Гл. ас. д-р Стилиа-Фелиси Паунова

София, 2020г.

УВОД 

Несъмнено преподавателската професия е една от най-отговорните и

неблагодарни дейности на нашето време. Учителите вече не се ползват със

същият авторитет сред учениците, които масово гледат просто да „изкласят“.

За един външен човек, който наблюдава ситуацията без афинитет, би било

може би трудно да разбере каква привлекателна сила виждат някои, за да е

поемат по пътя на преподавателя. А как успяват самите стожери на

образованието да останат безпристрастни и либерални през цялата си

преподавателска кариера? Както пише Стилиа Фелиси в книгата си

„Междуперсонални интернет комуникации. Световният културен ред“ -

„Либерализмът изнася всички прояви на етнокултурност извън

публичността.“.*

Точно затова провеждам това интервю на четири очи и при закрити врати.

Събеседникът ми е г-н Петър Асенов, учител по български език и литература

с над 40-годишен стаж, а теренът е кабинетът по биология в Първо основно

училище „Христо Ботев“, град Търговище. Дълбочинното интервю продължи

около 40 минути и в него, аз, Герасим Ганчев (ГГ) проследявам личната

история и учителски премеждия на моят събеседник, Петър Асенов (ПА).

ИНТЕРВЮ

ГГ: Първият ми въпрос е: Къде завършихте висшето си образование и с каква

специалност?

ПА: Висшето си образование съм завършил в Софийския университет “Св.

Климент Охридски”. Годината е 1976, а специалността - български език и

литература.

ГГ: Винаги ли сте били учител по български език и литература?

ПА: Да, винаги. От завършването си досега съм бил само учител по

български език и литература.

ГГ: Каква беше мотивацията Ви да станете учител и защо избрахте точно

този предмет?

ПА: Избрах български език и литература, защото това беше предметът, който

обичах в училище и още помня учителите си. По някакъв начин имах някаква

привързаност към този предмет. От малък обичах да чета книги, може би

това ми помогна в училище и често пъти си спомням моята къща на село,

която е до една поляна, където децата играеха до късно вечер. Аз по-малко

участвах в игрите, повечето време стоях вкъщи и четях някаква книга. А

защо избрах учителската професия? Това стана, когато вече бях в гимназията.

Тогава се основа клуб на отрядните ръководители. Това бяха по-големи

ученици, които отиваха при класните ръководители на паралелки от пети до

седми клас и им помагаха в организирането на програми. Всъщност първата

паралелка, на която бях отряден ръководител, беше една паралелка, която

никой друг не поиска, защото те бяха само циганчета. Този клуб на

отрядните ръководители нямаше други момчета, затова я дадоха на мен. Аз

как съм ги възприел, те как са ме възприели....не знам, но постоянно ме

търсеха. Квартирата, в която живеех, беше близо до циганската махала.

Ходил съм вместо класния ръководител да се срещам по домовете, ако имат

проблем в училище и тази работа, независимо, че са циганчета, взе да ме

увлича. Следващата година ми се падна една по-хубава паралелка, с която

направихме много неща- програми, екскурзии, походи. Така покрай тази

дейност на отряден ръководител реших да уча за учител и избрах този

предмет, който най-харесвах в училище.

ГГ: Значи това беше моментът, в който осъзнахте, че това е вашето

призвание?

ПА: Да, участието ми в клуба на отрядните ръководители.

ГГ: Какво беше мнението Ви за учителите, когато бяхте ученик?

ПА: За учителите ми не съм си позволявал да имам някакво негативно

мнение. За мен учителят винаги е бил на висок пиедестал, но е имало

учители, които ми харесват, и учители , които не ми харесват достатъчно.

Изпитвал съм респект и уважение към всеки един учител и до днес си

спомням, че поне съм имал много добри учители по български език и

литература, включително и мъже са ми преподавали, и съм направил разлика

между начина, по който преподават учебния материал мъжете и жените

учители. Не съм харесвал учители, които бързо се изнервят, крещят, викат.

Като такава съм запомнил учителката си по математика от основното си

училище и затова досега математиката не е от любимите ми дейности и

занимания.

ГГ: А смятате ли, че е важно за един учител да се придържа стриктно към

учибника и учибния материал, който е предоставен, или е хубаво да има

малко импровизация в зависимост от това с какви ученици работи пред себе

си?

ПА: Придържането към учебния материал е задължително дотолкова,

доколкото нищо от запланувания учебен материал не бива да се пропуска.

Оттук-нататък вече учителят трябва да има свободата да свърже учебния

предмет с такива ценности в живота, които ще са необходими на учениците

вбъдеще. И може би предметът български език и литература дава най-големи

възможности за осъществяване на такава интерактивна връзка. Сега наскоро

един от уроците, които имах на открит урок, беше като обобщение на разказа

“Серафим” на Йовков. Темата “Чудакът Серафим има ли го още?”, като

потърсихме още връзки, които актуализират урочната единица и я свързват с

явления от живота, личности от живота. Обърнахме особено внимание на

дядо Добри, който според мен е един прероден за нашето време Серафим.

ГГ: Сега няколко по-фактологични въпроса. От коя година започнахте

приключението си като учител и в кое училище?

ПА: Просто невероятно точната дума намери. Очаквах нещо като „От коя

година започнахте а работите по тази професия?“, но за мен това наистина си

е едно приключение. То започна от село Българско Сливово, край Свищов, от

1976 година. Тогава завърших Софийския университет и още есента на

същата година започнах да работя по разпределение и това е едно наистина

приключение, защото може би целият ми професионален път е една

романтична епоха от моя живот.

ГГ: Предполагам, че сте преподавали в повече от едно училище, естествено.

Имате ли спомен в колко точно сте преподавали и в кое се задържахте най-

много?

ПА: Българско Сливово - 1 година, след което в Сухиндол около 2-3 години,

като имах известно прекъсване, защото не бях ходил в казарма, тъй като съм

тръгнал на 6 години на училище. След като завърших, започнах в Българско

Сливово, след това в Сухиндол. В казармата бях за година и половина, което

беше прекъсването ми, след което се върнах в Сухиндол пак за една година.

След това имах възможност да се преместя по-близо до моето родно село за

2-3- години, след което от 1982 г. съм в основното училище в Търговище

„Христо Ботев“ до ден днешен. Това е най-дългият ми стаж.

ГГ: Имали ли сте възможност да работите на друго място, след като сте били

в училище „Христо Ботев“ и защо сте решили да останете тук?

ПА: Още в Белене ми предлагаха да работя в детска педагогическа стая.

Заплащането беше много по-високо, отколкото заплатата на учителя. Тук,

след като дойдох, имаше възможност също да работя нещо друго. Мисля, че

в някой от вестниците имаше такава възможност тук и също така на втората

ми година тук получих предложение да стана експерт по български език и

литература. Отказах и на трите места, защото точно тези години бяха част от

най-романтичното време и просто не исках да променя нищо.

ГГ: А някога обмисляли ли сте докторантура или евентуално да бъдете

професор в някой университет?

ПА: Не, не съм, защото един учител в училището също има възможности за

изява. Харесвам тази възраст на децата от 11 до 14 години. За нищо друго не

съм мислел. Да се развивам като учител – да, но не и в друга сфера.

ГГ: Коя е най-голямата разлика според вас в училищната система сравнение с

първите Ви години като учител и настоящето?

ПА: Ако говорим за положителни промени, това е по-голямата свобода на

учителя за преподаването на учебния материал; акцентът върху

интерактивната връзка на учебната дисциплина с други такива; проектите,

които навлязоха в училището; навлизането на информационниет технологии;

навлизането на електронните дневници; равиването на начина на мислене на

учениците, а не да научава наизуст чужди мисли. Но като недостатъци,

усещам негативното влияние на прекалената свобода, която се дава на

учениците. Училището е безсилно да ги научи на правила, да се справи с

агресията, което означава, че ще има деца, завършили с недостатъчно

научени уроци за живота. Снижаването на критериите по отношение на

учебното знание е друг недостатък. Последните години учениците не обичат

да мислят. Предпочитат да научат нещо наготово по начина, по който могат

да го намерят и в интернет. Удивителното е, че независимо от различни

изследвания, независимо от опитите да се прикрие да известна степен

слабостите на учебната система, днешните ученици масово не могат да четат

и да пишат правилно.

ГГ: Какво смятате, че може да се промени в сегашната система, за да бъде

подобрена тя?

ПА: Може би навлизането на новите технологии в училище дава възможност

поднасянето на един материал да става по един по-атрактивен начин. Деацат

търсят нещо, което да ги привлече, търсят забавното. Всичко зависи от

предизвикване на интерес у децата. И може би необходимостта да имат по-

разнообразно време и да могат да сменят ученето с игри и забавления. Сега

по цял ден са на училище и на занималнии след часовете, но еднообразието

не педизвиква интерес към ученето според мен.

ГГ: Разбрах, че ще има училищни униформи и в мненията за тях винаги има

две различни гледни точки. Еданата е, че премахват разликите в социално

положение между децата. Другата е, че уеднаквява всички и просто не могат

да изразят себе си чрез дрехите си. Вие за или против униформите сте?

ПА: Аз съм за униформите, защото децата трябва да се изразяват чрез

мисленето си, участието в учебните занятия, а не чрез облеклото. Тоест

себеизразяването да носи духовен, а не материален смисъл.

ГГ: След толкова години като учител според Вас как са се променили

учениците през годините като характер, поведение, начин на мислене?

ПА: Много се промениха. Повечето по детски гледат на нещата. Някак си по-

разглезени станаха. В същото време по-свободни в отношението си спрямо

учителите, което означава, че са преодолени някакви прегради на страха и

доверието. Но трудно могат да бъдат привлечени към учебния процес. Искат

по най-лесния начин да постигнат нещо без да положат особен труд. Може

би самите родители имат вина и прекалено много отстъпки им се правят в

училище. Доколкото разбирам в някои държави има психолози, които са

против даването на прекалената свобода на учениците и аз подкрепям

техните усилия да покажат на обществото, че отношенията към младия

човек, към детето по този начин не е най-правилното решение.

ГГ: Ясно е, че семейната среда е важна за изграждането на характера на

детето, особено първите 7 години. Но ако говорим за масова негативна

промяна в характерите, породена от тези родители, които са възпитаници на

предишната система, смятате ли, че тя е имала някакви проблеми, за да

възпитават днес по този начин децата си?

ПА: Не. Родителите на децата днес са възпитаници на учебната система,

въведена след демократичните промени в страната. И именно самите те са

израстнали в едно несигурно време, в което имаше много грешни посоки,

имаше една празнина, в която не се знаеше какво да се прави и сега това се

отразява върху децата днес.

ГГ: Някога оставили ли сте деца на поправка и защо?

ПА: На поправителен изпит не си спомням да съм оставил някой, по

причината, че има много часове по български език и литература и тези часове

са достатъчни според мен да се усвоят необходимите знания.

ГГ: Като класен ръководител имате ли любим випуск и с какво сте ги

запомнили?

ПА: Имам, да. Аз съм ги запомнил най-вече с това, че те са ми помогнали да

си изградя самочувствието на класен ръководител. Били са духовно

обогатени деца, с които съм могъл да използвам техните умения за различни

програми. Нещо, което мен ме е увличало и съм успял да увлека и тях. С това

съм ги запомнил, че сме били заедно.

ГГ: Били сте отличавани с награди за приноса Ви като учител?

ПА: Да. 1998 г. съм избран за учител на годината в регионален мащаб. През

2002 г. съм удостоен с почетното отличие от МОН „Неофит Рилски“. И

последното е годишната награда на общината за цялостен принос в областта

на образованието.

ГГ: Какво Ви вдъхновява всеки ден да ставате от леглото и да идвате на

работа след толкова години?

ПА: Имаше една мисъл, че един човек е щастлив, когато сутрин му се ходи

на работа, а след работа му се прибира вкъщи. Аз винаги съм идвал на работа

всеки ден с желанието да се срещна с моите ученици и да извършим нещо

заедно, да вървим заедно по пътя към знанието, да виждам у тях стремежа да

бъдат до мен. Но в последните години нещата започват да стават все по-

трудни.

ГГ: А коя е любимата Ви част от професията?

ПА: Това, което ми харесва е, че цял живот общувам перманентно с млади

хора. Всяка година ме питат „Не е ли еднообразие в живота на учителя всяка

година да преподава едно и също, да върши едно и също?“ Всъщност

разнообразието идва от общуването с децата. Това ми харесва най-много.

ГГ: Имали ли сте колеги или преподаватели в университета, които да са Ви

вдъхновили и от кои сте научили важни уроци за професията и живота?

ПА: Първият мой преподавател в университета, който силно ме впечатли, е

професор Петър Динеков. Преподаваше фолклор, стара българска

литература, възрожденска литература. Много увлекателно, много мъдро

преподаваше. Не излизаше извън един спокоен и доброжелателен тон. Много

толерантен човек беше. За първи път се срещам с човек от такава висока

класа и такава толерантност. Всички студенти много го уважаваха. Винаги

лекциите бяха многолюдни. Не мога да не спомена името и на професор Иван

Славов, който почина преди няколко години. За първи път той ни обясни

явлението кич и борбата срещу кича. Той е може би е един от най-

атрактивните мислители, които се противопоставят на кича в изкуството, в

живота, навсякъде. От него за първи път чухме критични отзиви за

популярни личности, за филми, за книги, за явления, които стават, и за които

винаги се говореше със супер мотиви. Той беше един свободен човек и може

би от него се учехме да бъдем свободни в едно несвободно време, да мислим

и да имаме своя позиция по нещата, а не да се водим от масовото отношение.

ГГ: А някои колеги, които през годините са Ви повлияли по някакъв начин?

ПА: От колегите бих споменал една много атрактивна личност, учител по

музика - Пенчо Костурков, който вече не е сред живите. Той създаде хор в

училище. Първите ми ученици участваха масово в този хор. Навсякъде,

където ходихме те пееха песни, научени в хора. Ето така съм ги запомнил

тези деца. В хижите, в автобусите, край огъня, пееха хубави песни.

ГГ: Кое е най-голямото Ви постижение като учител според Вас, с което най-

много се гордеете?

ПА: Най-голямото ми постижение според мен е, ако съм събудил у някого

интерес към книгите. В миналото имах един похват да разказвам на

учениците, не само в учебните часове, а и по време на всякакви екскурзии,

началото на някоя интересна книга, след което се предизвиква интерес у тях

да я прочетат. И сега децата идват и казват, че с тези разкази съм събудил

интереса им към четенето на книги. Имам много ученици, които са четящи.

Друго, с което мисля, че съм постигнал много е интереса на учениците към

природата. Ходили сме на места, на които няма как да отидат сами или със

семейството си, обикаляли сме Рила, Родопите, Пирин. Спомените за

екскурзиите, на които сме ходили, остават живи.

ГГ: А какъв съвет бихте дали на бъдещи учители, на които тепърва предстои

да навлязат в занаята?

ПА: Първия съвет е да навлязат в занаята, само ако обичат професията и

децата и са готови да се жертват в името на децата, тъй като тази професия

отнема много от личното пространство на човека, от времето, в което трябва

да бъде със семейството си. Така че, както казах вече, на учителя трябва да

му се ходи на работа и вечер да му се прибира вкъщи, да има баланс между

професията и семейството.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

След проведеното дълбочинно интервю успяваме да научим повече за

преподавателската професия от личните истории и преживявания на един

учител с дългогодишен стаж в професията. Може да се напрви извод, че

ролята на учител е променила значението си в очите на учениците, които

вече не хо виждат като фигура с такъв авторитет, но функциите на

професията си остават същите.

На въпроса: „Какво означава да си преподавател?“ може да обобщим

отговор, че професията изгражда дълбоко емоционална свързаност с хората,

които я практикуват. Тя премахва всякакви социални, национални и

религиозни различия в очите на учителите и доказва твърдението на Стилиа

Фелиси, че „Абсолютните културни ценности са уновврсални.“.

Библиография:

* Фелиси, Стилиа, „Междуперсонални интернет комуникации“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2003 г.